Последна радост

Моноспектакъл на Милен Димитров по разкази на Йордан Йовков

Класиците на родната литература са онази висока летва, която всеки театрал се опитва да прескочи. Милен Димитров е от артистите, които не се боят от това. Завършил е актьорско майсторство в средата на 90-те в клас на Стефан Данаилов. През годините Милен зарадва българската публика с моноспектаклите „Лазарица” от Йордан Радичков и „Антихрист” от Емилиян Станев.

Новото му театрално предизвикателство е свързано с Йордан Йовков. Спектакълът му „Последна радост“ е насочен най-вече към зрителите в ученическа възраст. Интересуват ли се всъщност съвременните ученици от българските класици? Ден преди софийската премиера на спектакъла, разговаряме с Милен по темата.

Какви възможности ти дава моноспектакълът като театрална форма? Какво е чувството да си сам на сцената пред цялата публика?

Считам формата на моноспектакъла в определен смисъл като по-добра. На пръв поглед изглежда малко странно как един актьор би пресъздал толкова много взаимоотношения между различни персонажи без друг партньор на сцената, но всъщност това провокира изпълнителя и му дава нови възможности за интерпретация на текста със средствата на театъра. Това дава възможност за изграждане на много лични взаимоотношения, на откровено споделяне между актьор и публика, нещо като разговор между много близки приятели. Усещането за сам на сцената може да се сравни като солово изпълнение по време на джем сешън. Имаш няколко такта време, в които да изпълниш нещо красиво и виртуозно.

Какво те насочи точно към Йовков за новия ти проект?

Връзката между мен и героите на Йовков, начинът, по който те преминават през реалния живот. Водейки своето съществуване в един вътрешен свят на възторжена мечтателност те стават абсолютно чужди на околния. Но това не довежда до някакъв краен конфликт на нетърпимост, напротив, те продължават своето съществуване, опитвайки се да „опитомят“ лошите страни на реалността с красотата на фантазиите си.

Преди Йовков си правил моноспектакли по текстове на Емилиян Станев и Йордан Радичков. Какви паралели би направил между тримата?

Изключително благодатни автори за сцена. Работата ми по творбите им беше един много красив творчески процес на открития, вдъхновения и преживявания. В първите два „Лазарица“ и „Антихрист“ бяхме в екип с режисьорката Валерия Вълчева. Работният процес с техните текстове беше доста по-лесен предвид факта, че работех с драматургично оформен текст.

При Йовков разликата е, че ползвам разказите „Другоселец“, „Серафим“ и „Последна радост“, които имаха нужда от конкретно решение за оформяне на тяхната цялост и драматургичното движение на образите. Във всеки случай текстовете и на тримата автори предлагат необходимата свобода за работа на сцена, а и за екранизация.

Спектакълът е представян вече пред ученическа публика. Как приемат Йовков младите хора? Познато ли им е творчеството му?

Изборът на трите разказа не е случаен точно по тази причина. Те са включени в ученическите програми в горния курс на обучение и това допълнително засилва интереса на учениците. На една част творчеството му е познато, това най-ясно личи по техните реакции в залата и след представленията. Други тепърва го откриват. По-важното в случая е, че чрез програмите за обучение младите имат още една възможност да се запознаят и с театралната форма на представяне на текстове. Любопитното е, че спектакълът бе повод за появата на малка книжка със същите разкази, издадена от шуменския издател Славчо Николов.

Актуални ли са посланията на класиците в днешно време или времето иска нови автори и нови послания?

Всяко време си има своите автори и когато ги няма то страда от тази недостатъчност. Знаем, че никой няма да се интересува какви са били времената, а ще се пита защо са мълчали поетите му. Но когато един автор се чете и поне сто години след него, това е показател за неговата значимост.

Тази година честваме 90 годишнината от рождението на Радичков. С какво го чувстваш близък? Би ли направил отново моноспектакъл по негови текстове?

Дивачка круша, куче, сврака, жаба коритарка, вятър, влак в далечината, звуци, миризми, движението на сезоните, свръхчувствителност на сетивата… Подобно преминаване през живота ми е изключително близко. Разбира се, бих поел отново това голямо предизвикателство пред всеки човек на театъра – да работи по текстове на Радичков. За поставянето на Радичков не се чака подходящо време, неговото време е тук и сега.

Източник: binar.bg

Ако Ви е харесала статията и Ви е била полезна, моля споделете я с Вашите приятели и гласувайте за нашия сайт от лайк бутона на фейсбук и БГ топ! Благодарим Ви!

BGtop

Ако Ви е харесала статията, моля споделете я и гласувайте за нашия сайт от лайк бутона в дясната колона и бгТоп бутона най-долу! Благодарим Ви!

Вашият коментар